Ще застреляме шерифа

 “I shot the sheriff

but I didn’t shoot the deputy”* Bob Marley

Двамата с Пепе́ ще застреляме шерифа днес. Заместника обаче ще оставим жив.

— Липсва ли ти Ямайка, Пепе́ – питам.

— Я, ман! – казва той – Ямайка е най-красивата. Ямайка му липсва.

Пепе́ е слаб като глиста, има и татуировки по ръцете, но не мога да разбера какви са, нали е черен. Аз нямам татуировки, и не е защото не съм черен. Мисля си, че ако я пеехме тази песен на тъмно, и двамата нямаше да знаем кой е черен и кой е бял. Но ние сме на работа, и е светло, хвърляме кашоните върху онези пластмасови палети, а палетите и те са черни.

“Защо цветовете ни разделят, Пепе́ ?”, мислено задавам въпроса, на който все още не зная отговора. Продължаваме да хвърляме кашоните. Всъщност не ги хвърляме, редим ги внимателно, за да не се разпаднат, понеже са едни картонени кашони, ама от меките, и ако не ги редиш внимателно се разпадат, и по пода започват да падат пакети с бисквити, препарати за миене на чинии, стъкла и фурни, шоколади, парацетамол, и батерии три пъти А. После трябва да събереш всичко, което е изпаднало, и да го натъпчеш обратно в кашоните.

Редим кашоните, строим къщи с тях. Трябва да станат високи къщите, поне шест фута, има си и причина за това, а причината е, че колкото по-високи са къщите, толкова по-малко плаща компанията за транспорта на тези къщи. Но сега ние двамата с Пепе́ не мислим за компанията и за кашоните, понеже са скучни тези мисли. На нас също ни е скучно, и затова решихме да застреляме шерифа днес. Заместника обаче ще оставим жив.

— Колко още? – пита Пепе́.

— Два – отговарям.

Той ми подава кашоните, а аз внимателно ги слагам върху другите. Къщата ми расте, вече е над пет фута, но няма прозорци. Кръстът ме боли, от постоянното навеждане, сигурен съм, че и Пепе́то го боли кръста, нищо, че е кльощав като глиста. Всички ни боли кръстът: Оскар с очилата и щръкналата коса, дето другата седмица напуска, Пол Чайката, който е бил на младини в затвора за три години, забравих вече за какво, Анди дългуча, оня рижавият, дето ми вика “Чичо Бул”, щото съм от България, и заради онова детско филмче**, и него го боли кръста. От постоянното кълчотене, дупене, клякане и ставане всичките ни боли кръстът. Разбира се, има специални техники за безопасно вдигане на меки, разпадащи се кашони, но на кой му пука за тези техники, когато кашоните са хиляди, и то само за осем часа.

Нямат свършване тези кашони, а е още един часа следобяд. Час и половина до края на смяната. Няколкостотин кашона още, и шерифът ще е мъртъв. Заместникът обаче ще живее, ние с Пепе́ – също, но по-нататък, когато се приберем у дома, когато най-после свършат тези противни кашони, които никога не свършват, и когато спре да ни боли проклетият кръст.

———

*песен на Боб Марли;

**”Uncle Bulgaria” е герой от популярното английско детско филмче от 70те години на 20ти век “The Wombles”.