Брегът

Когато вечерта се плъзне – мокра,
когато тръгне си денят,
когато слънцето не ще те стопли
тогава погледни брега:

как е разсякъл синевата морска,
оголил скални рамене,
той пази всички стъпки хорски,
и тайните на сладки грехове.

Той с бурите се люби всяка вечер,
обяздват го немирни ветрове,
брегът е крачката последна,
началото на нови светове.

Реклами

Като вятъра

Чувствата и настроенията
като вятър в мен се сменят.
Кой ще каже, че сега
в мене няма никаква тъга?
А когато плача тихо
няма радост във сълзите ми?

Моят Вийон

„На времето останал верен
раздаде своето Вийон:
като лопата беше черен,
изстискан бе като лимон
и нямаше дори подслон
да завещае на другар –
без грош под този небосклон,
не доживя да стане стар.“

Из „Малкото завещание“ – превод Васил Сотиров.

За Франсоа Вийон е писано много повече, отколкото той самият е писал през целия си кратък живот. И не е чудно защо: уникален като изказ, образован, докосващ сърцата на милиони с вечни теми в своите стихове, оригинален и остроумен, хаплив и язвителен. Пройдохата Вийон, разбойника и крадеца вървят редом с гения през целия му път. Не можем да отделим поета от пияницата и гуляйджията, гения от падението и моментите на умопомрачение. Франсоа винаги остава верен на себе си, но и на своята епоха. Епоха на богатство и разкош, но и епоха на мизерия и човешко падение. Поетът намира пътя си през своя век лъкатушейки, залитайки и падайки, той пие и пише, живее на един дъх. Блеснал за миг с бързия си и находчив ум, той е гост, но не и постоянен антураж. Къде ли? В отбрано общество, покровителстван, но не и опитомен. Къде ли? В кръчмите, сред бандити и курви, сред утайката на този свят. Опитал и от двата вкуса на света, Вийон не изневерява на себе си и на острия си и хаплив стил. Което буквално го праща на бесилото. Но късметът му помага и е помилван след застъпничеството на своя покровител. За да умре в пиянска свада в средата на своите 30 години.

Пътувам

Вълна подир вълна отдалечават
брега от мен, напускам ви сега.
Понесъл се на вятъра на раменете
изчезвам в бурното море.

Пътувам. Вóди ме сърцето.
Душата – със опънати платна
посоките си често сменя.
Така е с мен. Обиколих света.

Пътувам. Няма спирка за сърцето,
че този свят ме чака. Все така го гледам –
с очите на дете, с мечтата на мореплавател.
Сънувам а съм буден за света.

Пътувам. Върна се сърцето.
Прибрах си го, пристигнах у дома.

От 7 до 5

Събуждаш се час и половина по-рано. Къпеш се, бръснеш се, правиш си кафе. Трябва нещо да се закуси. Пушиш. Тръгваш за работа. По сънните, криволичещи улици… има и други като теб. Събуждащ се в град, вените му се изпълват с коли и мърдащи хора. Пристигаш. Влизаш, заставаш на точното място и в точното време. Работиш. Тялото ти протестира, а душата се крие. Хапваш нещо, пушиш. После пак. До 5. В колата, на път към в къщи си мислиш. А не трябва. Всеки бърза, оживено е на пътя. Прибираш се. Душата се събужда, а тялото заспива. До утре. До някога, когато ще се сберат отново и ще станат едно цяло. Душата и тялото ти. Когато нуждите ще са задоволени, когато няма да има повече: „искам“ и „трябва“.

А дотогава: Събуждаш се час и половина по-рано. Къпеш се, бръснеш се, правиш си кафе…