Един скучен разказ, който написах вчера

Лятото свърши и дойде есента. Всъщност – не. Никой не започва разкази така, не и с подобно банално изречение.  Мога да опитам да започна отново, но дали ще ми стигне времето? А мога и да я карам както аз си знам. Да видим тогава какво ще излезе.

Историята се случи един благодатен четвъртък следобяд, когато на всички им беше писнало да гледат вече четири дни самодоволната физиономия на тъпия си шеф,  да слушат глупостите на угодчивите колеги, които правят метани на горния шеф всеки ден, да се правят, че не забелязват мазната мутра на дебелака зад касата в кварталната бензиностанция, и да търпят фасоните на оня глупак, който вечно има някакви идеи как да оправи света. Тоя глупак бях аз,

а Пийт ме чакаше точно в пет, паркирал направо на улицата, малко след една бензиностанция “Ессо”, онази в Патчуей, до която се стига по А38, знам, че не знаете къде е това, освен ако не живеете някъде наоколо. Пийт каза, че ще ме закара до гаража на приятеля си, за да оставя моята трошка там за ремонт на окачването. Карам една почти деветгодишна “Фабия”, сива като мишка, и малко очукана под багажника. Един шматарок ми целуна дупето преди три години, докато чаках на светофара на едно кръгово. Шматарокът се извини, а аз не оправих шкодата: само боята на бронята се беше напукала малко, не ми се занимаваше, а и не ми пречи. Присветнах на Пийт, когато го видях, и паркирах зад него. Пийт се оказа бързак – веднага тръгна, а аз – след него. Отби вляво от А38, която повече няма да я споменавам в този разказ, и залакaтушихме по някакви криви сокаци с паркирани коли от двете страни.

Тук, в добрата стара Англия, която нито е толкова добра, нито е много стара, тези улички ги наричат: “lane” или “drive” или “cul de sac”. Последното означава задънена улица. Истината е, че тези улици не са никакви улици, а са си просто едни тесни сокаци, които един бог знае защо са ги направили толкова тесни. Преди четири години, когато си купих шкодата, редовно остъргвах джантите и в бордюрите, и тук-таме закачах по някое огледало на паркиралите около мен коли, докато карах по подобни тесни пътчета, лейни, драйвове и колдесакове. Тогава още бях замаян от скорошния инцидент, който ми докара едно хубаво вертиго за години напред. “Вертиго” е нещо като да ти се върти всичко около теб, а ти да не можеш да го спреш. Знам, че си има обяснение, и терапия, и лечение, но е гадно усещането да не чувстваш земята под краката си, да не говорим за истинското гадене и частичната загуба на слуха. Все едно живееш във въздуха, а на него трудно можеш да се опреш, особено когато се движиш бавно и опипом. 

Накрая Пийт спря джипа си пред някакъв гараж, и ми посочи с ръка празното място между две паркирали на улицата коли. Наместих шкодата, и излязох. Някой би си задал въпроса дали сега ще започна да разказвам какво си говорихме с Пийт, и то в диалогичен формат. Не, няма. Въпреки, че точно тук е мястото в разказа, където трябва да започнат диалозите, понеже мен лично непряката реч понякога ме дразни. Но това са подробности от пейзажа и дреболии, и предлагам да не се занимаваме повече с някакви си диалози.

Както и да е, оставих шкодата за ремонт, метнах се в джипа на гореспоменатия джентълмен, и потеглихме към дома. Човекът се оказа достатъчно готин, за да ме закара до къщи. Иначе щях да крача около четиридесетина минути, прекосявайки махали и местности, които и да ви ги кажа сега – не ги знаете. 

Остави ме Пийт на едно кръгово, все пак ще се изкуша да ви кажа името му, понеже тук и кръговите си имат имена. “Гората на паяжините” се казва, или поне така си го превеждам аз, а аз имам навик да си ги нагаждам преводите както на мен ми отърва, но никой не го боли от това, само е малко смешно. После се прибрах в къщи, и си направих кафе. 

Къщите имат странното свойство да действат приспивателно, поне тази така ми действа на мен. Не зная кой е живял преди тук, но тази къща не ме стимулира да правя нищо. Прилича на затвор или на капсулата на Гагарин: влезеш ли веднъж в нея – трудно можеш да излезеш навън, а и да излезеш – няма нищо наоколо, само рядък космически вакуум. Чувал съм за зелени къщи, за еко къщи, за дървени, летни, портативни, за какви ли не къщи. Но тази, в която живея не ме харесва, и чувствата ни са взаимни. Да, знам какво ще ми кажете сега: “Ми като не ти харесва бе, Петре – вземи та се премести в друга къща!” И ще сте прави, а аз ще поизчакам още малко, понеже тази къща ме е оплела в нейните летаргични паяжини, и не знам докога ще е така. 

Не знам защо ви разказвам всичко това: историята е скучна и незначителна, а изреченията – прекалено дълги. Понякога се получават такива тези изречения, понеже не обичам кратките и насечени фрази. От тях боли, думите – като едни наточени ножове режат въздуха все едно е кашкавал, и после остава един солен послевкус и замирисва на тъжно и на кръв.

Та както и да е, историята е проста и ежедневна, и в нея няма нито драма, нито пък нещо забавно дори. Но така се случват нещата в живота понякога, особено ако е четвъртък, един от най-дългите дни в седмицата, вероятно заради близкия уикенд, а може би и заради кой знае още какво.